Пенчо Славейков

Пенчо Петков Славейков е роден на 27.04.1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. По време на Руско-турската война семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците “Остен” и “Целокупна България”, а Славейков ги разпространява.
В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения – затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. Страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с “Живи мощи” и “Слепият музикант”. В борба с “неволята” Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на “велик учител”, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби /”Cis moll” и др./. Възгледът за страданието се затвърждава и от творческото му общуване по-късно с Х. Ибсен, Фр. Ницше, Х. Хайне и др. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Към средата на 1884 г. семейството му е отново в София. През 1885 г. се сближава с Ал. Константинов. Двамата сътрудничат на сп. “Библиотека Свети Климент” с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в сп. “Мисъл” се появяват първите редакции на поемите “Cis moll”, “Сърце на сърцата”, “Успокоения”, “Фрина”. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. “Мисъл” и на сп. “Българска сбирка”, създава поемите “Ралица”, “Бойко”, “Неразделни”, и други класически епически песни, първите глави на епопеята “Кървава песен”, много от миниатюрите в “Сън за щастие”.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Й. Гьоте и Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Т. Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ С. Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, А. Шопенхауер, Ф. Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството.
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. “Мисъл” и е в центъра на литературния кръг “Мисъл”. Поддиректор /1901-09 г./ и директор /1909-11 г./ на Народната библиотека, директор на Народния театър /1908-09 г./. През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Н. Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Заедно с проф. В. Златарски прибира в България костите на М. Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до М. Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор /1910 г./ като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на “славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие” Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на “Кървава песен” /IV-VI песен/, подготвя антологията “Немски поети”.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението С. Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министервото на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството “Приятели на руския народ” /с председател А. Франс/. В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща М. Белчева.
Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи.
В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата.
В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на “Кървава песен” и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет. Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.