Описание и история
Укрепен, средновековен, исихаски манастир „Св. Богородица“ се намира в местността „Разкопките“, на 2.76 km югоизточно по права линия от центъра на село Воден. Създаден е през 1335 г. в тогавашната погранична област „Парория“, от където става известен като Парорийски манастир. Създателя на манастира е основоположника на исихазма в България- монаха- аскет Григорий Синаит. Макар да съществувала съвсем кратко (само 15 години), манастира е станал средище на исихазма. Сред монашеското братство, което наброявало около 50 ученици на Синаит, били Теодосий Търновски- станалият по- късно стожер на българския исихазъм и учител на патриарх Евтимий, Ромил Видински, Киприян Цамблак- бъдещия първи Киевски, Литовски и на цяла Русия митрополит, и Калист- бъдещ византийски патриарх. Исихазмът е мистично направление в православието, според което с отшелничество, дълбоки молитви и пост може да се постигне единение с бога. Исихазма се ползва с голяма популярност сред тогавашния елит на България. Не след дълго, след построяването на манастира исихазма става официална религия в България. Това духовно учение и популярността му, според редица учени е главната причина за падането на България под турско робство. На исихасткото духовенство принадлежи крилатата фраза „По- добре османска чалма, отколкото папска тиара“, която най- точно описва идеологията на това духовно учение. Исихазмът има много силна антикатолическа насоченост, заради която политическото сътрудничество със запада в навечерието на османското нашествие се оказва невъзможно. Причината за дълбокия конфликт с католицизма е кръстоносният поход, при който в 1204 г. кръстоносците опустошават „Константинопол“. По пътя си те унищожават православни манастири и избиват стотици монаси. Не само в Константинополската, а и във всички източни патриаршии се натрупва огромна омраза заради грабителските действия на кръстоносците. Когато опасността от мюсюлманското завоевание става очевидно, константинополският елит започва да търси помощта на запада. Но срещу тези постъпки се изправя исихасткото духовенство. Неговото разбиране е, че католицизмът е такова зло, че е по- добре друга вяра, отколкото политическо сътрудничество с католическите държави. Това изключително много улеснило османските завоевания. Манастира има много голям принос за израстването на българската култура. Може да се каже, че преди столицата „Търнов“ да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот в странджанската обител вече са се зародили основите на забележителното културно явление на средновековието- Втория златен век на българската култура. Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най- известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Според изследователката Елена Коцева, около 40 от достигналите до наши дни български ръкописи от ХIV век са „парорийски“. Манастирът просъществува кратко- до към 1350 г., когато го разрушават османците на Умур бег. Монасите в Парорийската обител били предупредени за атаката на Умур бег и успели да се спасят, но при бягството си се пръснали. Някои отишли в Атон, други- към Дунавските земи, а най- много постъпили в новооснования Килифаревски манастир. След разорението на Парория през 1350 г., Килифаревския манастир се превръща в главно исихастко средище. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав. Традицията на Синаитовия манастир в Странджа била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния живот на България и на славянските страни, увлякла монаси от много страни– най- вече сърби, унгарци, власи и молдовани. По следите, които са останали от Парорийския манастир става ясно, че манастирът е бил укрепен- ясно личат очертанията на стената, която го е ограждала. Точно срещу входа на стената е бил храмът- първоначално изграден като еднокорабна базилика. Църквата е била стенописана. В долната си част стените били украсени с рисуван цокъл, който имитирал мрамор. Някога от двете страни на дромоса са били разположени симетрично 24 колони, сега от тях са останали само основите. Колоните имали овална форма, постигана с иззиждане на тухли, всяка с формата на четвърт пръстен. И долу, и горе били украсени с мраморни капители. В дъното на дромоса е бил входът за пещерата, която вероятно е била обработвана от човешка ръка много преди възникването на манастира- още около III в., и то от население, което е имало рударски умения. От двете страни на входа за пещерата в скалата са вдълбани гробни ниши, в които вероятно са били останките на самия Григорий Синаит, за когото се знае със сигурност, че е умрял и погребан в манастира, но не можем да сме сигурни понеже през 1926 г. тук са вилнели иманяри, които са извадили костите от нишите. От входа на пещерата вее хлад. До дъното на 14 m дълбочина се слиза по стълбище с 34 стъпала, прецизно издялани във вулканичната скала- още едно доказателство за каменоделските умения на тогавашното местно население. Около средата на стълбището е второто ниво на пещерата. Една от стените му е иззидана с фин тухлен градеж с хоросан. Според историка разработващ обекта доц. Атанас Орачев и той е много по- ранен от манастира, построен през Късната античност. Вдясно от най- долното стъпало на стълбището започва много тесен и нисък коридор, на чийто вход с фини тухли е иззидана арка. Сега този коридор е недостъпен- след входа му има „кладенец“, дълбок към 14 m. Според пещерняци не било изключено от дъното му да тръгва галерия, която да води извън стените на манастира. Ето какво ни съобщават братя Шкорпил за крепостта на обекта: Крепостната стена затваря пространството във формата на четириъгълник, със страна около 50 разкрача. По северната и западната стени са се подавали две четириъгълни кули, които са пазили портите. Кулите са имали дължина около 10 разкрача и ширина около 5.
Манастира е построен в северната част на дълъг рид, който от изток, север и северозапад е ограничен от Малката река, а от запад- от суходолие, което го разделя от крепостта „Малкото кале“. Обекта е най- достъпен от юг по билото на рида. Склоновете на възвишението от всички страни са стръмни, с изключение на юг. Склоновете са високи около 40 m. Укрепения манастир е издигнат върху развалините на антична или късноантична крепост. Хоросанът на крепостните стени е бял. Във вътрешността на крепостните стени, в пълнежа се забелязва много строителна и битова керамика от по- ранните периоди. Пещерата е представлявала щерна, построена с тухли, която се е пълнила от кладенеца. В момента липсва мазилката на щерната липсва. Крепостната стена на манастира образува правоъгълник, обърнат с дължината си в посока северозапад- югоизток. Размерите му са 55х48 m. Двете кули на укреплението са кули- порти, разположени на северозападната и североизточната стени. Изнесената извън крепостната стена част на северозападната е с размери 5х5 m, а на североизточната- 7х7 m. От североизточната страна на върха, извън пределите на манастира, се забелязват останките на крепостната стена на старото укрепление. Тя е широка 2.8-3 m и се проследява на дължина 65 m. Стената е дъгообразна, като следва конфигурацията на терена. В северния и южния ъгли се забелязват полукръгли кули, с диаметър 3.6 m. От тях на югозапад тръгват северозападната и югоизточната крепостни стени. В района южно от село Воден се пресичат няколко древни пътя, които идват от югозапад, юг и югоизток. Затова и района е силно укрепен. Всички пътища са били контролирани от множеството укрепени обекти в малък радиус от 2-3 km.
Местоположение
Надморска височина: 335 m GPS координати: 42°03’03” С.Ш. и 26°54’47” И.Д.
Източници
http://elhovo.org/?page_id=581 посетен на 30.07.2011 г. в 08.41 часа
Шкорпил, К. и В. Шкорпил, Паметници из Българско, дял 1, част 1, Тракия. София, 1888
М. Гърдев
Снимки
http://haiduk-tourist.blogspot.com/2015/08/blog-post_74.html