С. Червен – крепост Червен


Описание и история

Произход на името Червен
Съществуват няколко предположения за произхода на името. К. Шкорпил и Т. Успенски откриват в Шумен надпис от X в. с името на крепостта Червен (τοΰ Τιεβρινί) и го свързват с градището, намиращо се на 26 km от Русе. Проф. Петър Мутафчиев счита, че е основан от преселници – руси, които са пренесли името на своя град Червен от Галичка Русия, подгонени от татарските нашественици. Следвайки тази линия е възможно името Червен да е дошло и от украински. Името се среща и в житието на Теодосий Търновски от XІV в., Мануил Фил го споменава през XІІІ – XІV в. редом с Ловеч и Будин (Τξερβενός). В Синодика на цар Борил от XІІІ в. градът е споменат като Червени – част от Търновската патриаршия, а по-късно вилает и крепост, използвана от османските завоеватели. Според Н. Ковачев първоначалният облик на името Град Червен – Червен град, най-верятно произлиза от цвета на почвата или желязната руда лимонит и хематит, която се използвала при железодобива в този район. Според народното предание от Червен: при топенето на желязо небето нощем се озарявало в огнено-червено и се виждало от далеч. Проф. Йордан Заимов обосновава тезата за произхода на името от раковина, употребявана за получаване на червена боя. Ако приемем, че името е свързано с червения цвят, можем да го обясним и с другото му значение на “хубав, красив” т.е., че градът бил внушителен и процъфтяващ още при създаването си.
Извори
За първи път името Червен се среща в старобългарския апокриф от XІ в. “Сказание на пророк Исай”, там четем за “цар на име Гега с прозвище Оделян, създал в земята българска градовете Червен, Несебър и Щип”, това дава основание да смятаме, че може би Петър Делян (1040-1041) е основател на града, но вероятно става дума за възстановяване на крепости, а не за първоначално създаване. Имената на трима митрополити от Червен са изброени и в Бориловия синодик – Неофит, Калиник и Захарий. В житието на Теодосий Търновски от втората половина на XІV в. също е споменато: търсейки знания, той напуска книжовните школи на столицата, и “… подобно на някой разумен и хитър търговец, който се надява на по-голяма печалба, като мислеше, че ще намери нещо по-високо… достигна едно място, нарицаемо Червен”, където и се установява. Друго сведение срещаме в част от поемата на византийския поет Мануил Фил за похода на пълководеца Михаил Глава срещу Ивайло (1277 -1279). От поемата разбираме, че пълководецът превзел Червен заедно с големите български крепости Преслав, Ловеч и Видин. Данни за състоянието на града по време на турските нашествия черпим от хрониката на Мехмед Нешри от XV век, който пише, че един от най-големите градове на шишманова България бил превзет от Али паша по време на неговия опустошителен поход в Североизточна България през 1388 г. В данъчен регистър от първата половина на XV век, представляващ опис на именията в Никополския санджак (старото Търновско царство) Червен е посочен като град с 107 къщи, център на вилает, който обхващал значителни територии по поречието на Ломовете и Лудогорието. По това време в Червенската крепост се намирал гарнизон с 57 войници и 3-ма офицери. В края на XV век Червен вече е център на нахия. Такъв той остава заедно с Търново и Ловеч до втората половина на XVII век. Сведения ни дава и Филип Станиславов, който описва Червен през XVII век, имало само 30 български къщи с около 250 души население. Същата картина от този период ни дава турският пътешественик Хаджи Калфа. Той описва стърчащите развалини на две църкви и преброил 30 християнски къщи. През XІX век градът е посетен от Георги Раковски, Феликс Каниц, Константин Иречек и други учени и пътешественици, които откриват един отдавна напуснат и изцяло разрушен град. Карел Шкорпил прави подробно описание на Червен в книгата си “Опис на старините по течението на река Русенски Лом”. През 1910-1911 г. проф. В.Н. Златарски разкрива по поръчка на Софийското археологическо дружество една от църквите на града, а системни археологически разкопки започват през 1961 г.
Исторически данни
Поради естествената защитеност на местността от три страни с високи и стръмни скали, още към края на Бронзовата епоха (1500 – 1200 г. пр. н. е.) и началото на Ранножелязната (1200 – 600 г. пр. н. е.) там се заселват траките. Животът върху високата част на скалния рид продължава през V – І в. пр. Хр. и се развива през римско време (І – ІV в). Под натиска на хуните през втората половина на ІV в. и през V в. под предводителството на Атила цяла Мизия и Тракия остават пусти и разрушени. През VІ в. започват набезите на славянските племена сещу Римската империя и император Юстиниан (527-565 г.) изгражда няколко пояса от крепости, за да ги спре: един по брега на р. Дунав, два по проходите на Хемус и Родопа и три за защита на морските градове. Византийският историк Прокопий споменава повече от 500 имена на крепости и градове – възобновени или изцяло построени. Сведения за събитията, които последвали ни дава византийският летописец Йоан Ефески: “На третата година от смъртта на Юстиниан, в царуването на Тиберий Победоносни, проклетият народ на славяните извърши нападение над цяла Елада, над Солунската област и над цяла Тракия. Те завладяха много градове и укрепени места, опустошаваха, горяха и грабеха страната и я заеха; те се поселиха в нея без страх, като че им принадлежеше. Това продължи четири години, докато императорът беше зает във войната с Персите и изпращаше там всичките си войски.” През целия следващ VІІ в. земите са нападани и опустошавани от племената на дакийските славяни, туранските българи начело със Заберган и аварите. В края на VІІ в. част от славяните и българите се заселват и българите дават името си на новата народност. Още през ранновизантийския период (IV – VI в.) крепостта в Червен е разрушена и обезлюдена. Едва през ІХ – Х в. там отново е възстановено селището от българските племена. Новите заселници станали причина през ХI в. селищната територия да нарасне неколкократно, като ново приобщаваните части са били обграждани с отделни крепостни стени. Следват години на възход и падения, белязани от непрекъснатите борби с Византийската империя за самостоятелност. Втората половина на ІX в. вече имало доста многолюдни градски средища с преобладаване на селското население, а земите ни попадат под византийската власт (1018 г.). Така до началото на XІІ в., когато българските земи понасят атаките на орди маджари и нормани. През XІ – XІІ в. населението е намаляло и обедняло, за което са отговорни и непрестанните военни набори на български войски, които участвали в далечните и многобройни войни на Византия. Най-вероятно при сблъсък с войските на византийския император Йоан Цимисхи (971 г.) или Василий ІІ (1001 г.) това селище е разрушено. След освобождението в 1186 г. (въстанието на Асен и Петър) Червен постепенно започва да се оформя като град, който с времето става един от главните центрове на Средновековна България. През втората половина на ХIIIв. крепостта окончателно придобила облика на интензивно развиващ се средновековен град, който се откроявал сред всички останали в Поломието. Значението му нараства след 1235 година, когато става седалище на средновековната българска Червенска митрополия. Засегнат е от татарското нашествие през 1242 г. и е завзет от византийската армия, предвождана от Михаил Глава Тарханиот по време на управлението на цар Ивайло (1278-1280). Градът е бил феодално владение на на българския Цар Георги Тертер /1280-1292/ основателя на династията Тертеровци чийто най- изявен представител е синът му Теодор – Светослав Тертер /1300-1321/. Гробът на Цар Георги Тертер се намира в скалната църква Кръщялнята – част от средновековния скален манастир при с. Иваново. Във втората половина на ХIII в. градът се оказва на предната граница срещу прииждащите от Азия татарски орди и отново е превзет, разграбен и разрушен. При неговото възстановяване след прогонването на нашествениците в началото на ХIV в. е променена цялата градоустройствена схема. За да бъдат задоволявани нарастващите нужди от нови монети, през втората половина на ХIVв. Червен станал един от центровете на монетосечене в България. По време на византийското владичество населението не променило етническия си състав. В основата си то останало българско и вероятно е взело участие в освободителното движение на братята Асен и Петър (1186 г.). Червен ще да е бил един от първите освободени градове на възстановената българска държава. Градът е превзет и изгорен от османските орди, но по-късно са възстановени укрепителните съоръжения и е поставен гарнизон. Някои от църквите са преустроени в джамии и е изграден нов мюсюлмански храм в най-високата част на билото. През ХVI в. животът в крепостта затихва, а седалището на митрополита е преместено в Русе. Постепенно Червен губи значението си на религиозно средище. През 1598 г., Павел Джорджич вече титулува червенския митрополит “епископ русенски”. Населението напуска платото и се установява на мястото на днешното село, където условията за живот били по-приемливи.
Живот в крепостта
Удобното местоположение и надеждната отбранителна система наложили Червен като важен военен център, който защищавал столицата Търново от север. Първоначалното устройство на Червен представлява укрепен вътрешен град и неукрепен външен град. Главната част се намира на североизток и е най-високо разположена, а югозападната част на града, поради денивелацията на терена, е ниско. Във вътрешния град живеел социалният елит на тогавашното общество и той бил защитен от крепостни стени. Развитието на града, както в търговско, така и в културно отношение довело до увеличаване на населението и така до постоянни и многобройни изменения в укрепването. Края на ХІІ – началото на ХІІІ в. само най-високата част е защитена с крепостни стени и четвъртити кули, като планът повтаря устройството на по-ранната византийска крепост. През ХІV в. започва изграждането на нови жилищни постройки в западната част на рида. Първоначално те спадат към неукрепения външен град, но постепенно на два етапа са защитени с крепостни стени, подсилени с нетипичните за този период полукръгли кули. Те били отделени от Цитаделата с тясна седловина и може би изкуствен ров. По този начин площта на вътрешния град се разширява като се укрепват части от външния. По същото време се изграждат и жилищни помещения в източната част от вътрешния град, но османското нашествие през 1388 г. спира бъдещото им укрепване. Този ранен вариант на защитен град постепенно започва да добива облик на градска Цитадела. Нейните стени са високи с бойни кули по източната, северната и западната част на платото. Поради естествената защитеност на терена, от юг има изградена стена само в двата края на платото и между двете части на хълма. Известно е, че Цитаделата е изграждана три пъти след големи опустошения: началото на ХІІІ в., първата половина на ХІV в. и края на ХІV в. Най-добре съхранена до днес е кулата на западната стена на Цитаделата, пострадала силно при земетресението през 1977 г. Тя е използвана за прототип при възстановяването на Балдуиновата кула на Царевец в гр. Велико Търново. Според Ст. Йорданов “увеличаването на военно – стратегическата роля на Червен, стопанското му замогване, нарастването на градското население и териториалното разширение утвърждават тенденцията за укрепване на цялата застроена площ и разчупва рамките на утвърденото в по-ранен етап градоустройствено строителство”.
Цитадела
Основен център в града се явява именно Цитаделата с феодалния замък или “самостоятелно платово укрепление” според К. Шкорпил, който изпълнява административна функция. Планът му е с неправилна форма и приблизителни размери 60×30 m, с разположение югоизток-северозапад. Застроената и укрепена площ е ок. 2000 кв. м. При изграждането му максимално е използвана естествената защитеност от скалите, тъй като там те са най-стръмни и непосредствената близост на реката, връзката с нея се осъществяваля чрез пътека изсечена в скалата. Замъкът е изграден на два етапа: края на ХІІ век и началото на ХІІІ век и първата половина на ХІV век. Постройките са разположени около открит вътрешен двор, там се намира и църква № 3. Тази църква е разположена срещу входа на замъка и допълва и раздвижва линиите на сградите и стените около нея с полукръглия си план, полукръгли ниши и полукръгли колони. Редуването на бял камък и тухла, арките обрамчени с два реда тухли и украсени с керамични панички внасят допълнително раздвижване в цялостната картина. В замъка има жилищни помещения на етажа и такива със стопанско или отбранително значение в приземието. В двора се намира и водохранилище, издълбано в земята. При нападение стените и бойната кула в югоизточната част защитавали населението в замъка. Интересен е фактът, че сградата е изградена като типичен феодален замък, подобно на търновския царски дворец, но няма данни за наличието на феодално зависимо население. Интересна находка са кръглите бойни топки с диаметър 0.5 m, някои от тях са издялани от камък подобен на кремък, а няколко са от варовик. Тридесет и една са открити подредени до стената при вътрешния северозападен ъгъл на замъка, две – пред входа на сградата и три пред помещение № 2. Това най-вероятно са боеприпаси за требушетната артилерия, която се използвала за разрушаването или повреждането на укрепепителни съоръжения. Поради големите размери на бойните топки се смята, че те не са служили за защита на крепостта, а са били обсадни, използвани от българските царе в техните завоевателни походи.
Продължение …

Обекти в БългарияОбласт РусеОбщ. ИвановоСевероизточна Б-я

Comments are disabled.