Гр. София – Сердика

Тракийска, антична, късноантична, средновековна и османска крепост Сердика/Улпия Сердика/Средец/Триадица/София се намира на територията на днешния град София. София е една от най- древните европейски столици. Човешкото поселение тук има повече от 7000 годишна история. На мястото на някогашното неолитно селище през 8 в.пр.н.е. около термалните извори възниква древен тракийски град Сердонполис, наречен по- късно от римляните Сердика- т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе.

Разположена на главния път, водещ от северна Италия, през Сингидунеум (Белград), Найсуд (Ниш) към Бизантион- Константинопол, Сердика през целия римски и византийски период е имала важно значение. Оценявайки тези топографски качества, император Траян (98-117 г.) благоустроил и издигнал в колония малкия, току що изникнал римски град, като му дал семейното си име- Улпия. (Улпия Сердика– по името на населяващите региона траки- Серди)
Върху останките от селището Сердонополис на тракийското племе Серди, което при завладяването на областта от легионите на Марк Крас било разрушено, Траян, привлечен не само от стратегическото и положение, но и от минералния извор , издигнал малък, но с богата лапидарна архитектура град, който както всички изградени по негово време градове, не е бил защитен от крепостна стена. (Не е имало нужда по това време Сердика е дълбоко в римската провинция и както много други градове и области се радва на дълъг и ползотворен за икономиката Мир- Римския мир). Поради това през 170 г. по времето на Маркоманската война Сердика лесно станала плячка на племената Kостобоки, които преминали Дунав, оплячкосали Долна Мизия, преминали Балкана и от там конницата им се развихрила в Тракия. Варварите след като разграбили преносимите богатства от Сердика, опожарили и сринали белокаменните, монументални сгради. През 176-177 г. Марк Аврелий със сина си Комод опасали възобновения град с крепостни стени, при което малка част от руините на периферните инсули на първоначалния градоустройствен план останали вън от крепостните стени. Вън от стените останали и някой храмове, които преди това били малко отдалечени от застроената градска площ. Съблюдавайки теренните дадености, правоъгълното трасе на крепостта било нарушено в северозападни ъгъл. В северната част на оградената градска площ се намират термите и каптажът на минерални извор, които той снабдявал с вода. По- особеното разположение на тези строежи, които вероятно предхождали градския план, са отклонили посоката на кардото в този обсег, вследствие на което северната порта била изместена назад. Тъй като надлъжната градска ос пресичала пътя Найсус- Филипополис (днешен Ниш- Пловдив), то двете декумини порти- декстра (западна) и синистра (източна), се очертавали като главни порти.
Планът на източната порта, подобно на западната, повтаря схемата на ранните римски крепости, при които портите и кулите едвам се очертавали пред външното лице на куртината. Те принадлежали на богатата разновидност на т. нар. tripilon, т.е. с три отвора. Средния по- широк се затварял с двукрила врата, а страничните- с еднокрила. Дебели греди залоствали крилата от вътрешните им страни. От вътрешната страна обединения обем на портите се е издавал значително повече и към неговата горна площадка извеждали 2 противоположни еднораменни стълби. На определена височина тези стълби давали достъп до етаж над проходите, който служел като караулно помещение. Северната порта извеждала към второстепенен път към Долнодунавския Лимес. През септември 1999 г. при спасителни разкопки на кръстовището на бул. „Мария Луиза“ и ул. „Екзарх Йосиф“, музеят за история на София разкри допълнителни части от останките и, при което пролича, че тя освен средния широк проход е имала само източна пешеходна врата.  Поради пълното застрояване на съвременния град точното разположение на южната порта остава неизвестно. Вероятно то съвпадало с посоката на главните антични водопроводи за студената витошка вода, които пресичали южната крепостна стена почти по средата на дължината и. През ранния период сердикийската стена била подсилена с кръгли кули, издаващи се еднакво отвън и отвътре на куртините. Първоначално кулите били по- разредени, но в последствие били пристроени допълнителни, също кръгли кули. От двете страни на по- старите кули,на зидарска връзка с вътрешното лице на куртината, били изградени плътни еднораменни стълби, извеждащи до бойните пътеки на куртините. По всяка вероятност изкачването на бойната площадка над третия етаж е ставало по вътрешна дървена стълба, чийто излаз горе при лошо време навярно е бил защитаван с подвижен дървен покрив. Такива срещуположни стълби имало и при ъгловите кули и портите. Първата сердикийска стена била изградена изцяло от тухли. Двуредов цокъл от едри рустицирани мергелови квадри, подредени надлъжно и напряко на външното лице на стената, отделяли тухлената надстройка от основите, последните са изпълнени от речни камъни, полагани в хоризонтални редици, пресечени в долната си част от едри плочести камъни и предназначени да разпределят равномерно тежестта на стената върху по- широка площ от почвата. Влагането на плочести камъни, както и забиването на дървени пилоти под тях се е налагало предимно под северната стена, където терена поради наносите, наслоени от изтичащата се през хилядолетията вода от минералния извор, е бил неустойчив. Височината на стената е била над 8 m а дебелината и над 2 m и по протежението и били разположени кръгли кули надвишаващи височината на куртината с до 3 m.Благодарение на минералния извор, който оставал в чертите на крепостта, при обсада Сердика не е страдала от липса на вода. Но за всекидневните битови нужди и обществените декоративни водни съоръжения (каквито са отбелязани на няколко места), както и за големите терми под катедралата „Св. Неделя“ и при каптажа на минералния извор, са били изградени няколко водопровода. За устройството на няколко от вече споменатите водопроводи, вън от южната крепостна стена, може да се съди само по една архивна снимка. В замяна на това е документиран твърде интересния начин, по който друг тръбопровод пресичал източната стена. На петдесетина метра южно от източната порта, в обема на основите е била изградена 2.6 m дълбока шахта, в която се вливала водата от не канализационна подземна водна жила. Зидарията е била много яка и е предвидена да издържи вражеско подкопаване. Шахтата, която била засводена, за да бъде достъпна от към града, е служела за утаяване на носения от водата пясък. Вече пречистена, водата тръгвала в града по керамични водопроводи. След пораженията, причинени от Готите през 251 г., от дебелата 2.15 m тухлена стена, останал по някой участък с максимум 10-тина реда тухли. Скоро след като преизградил града и крепостната му стена, Аврелиан издигнал Сердика в столица на новосъздадената от него нова провинция- Dacia ripensis- крайбрежна Дакия. Преизградената крепостна стена върху първоначалното трасе запазила заварените кули и местоположението на портите. Тогава вероятно били построени някой нови кръгли кули- като например тази западно от църквата „Св. Спас“ (днес на мястото на разрушената по време на бомбардировките над София 1944 г. църква „Св. Спас“ се намира Булбанк.), а тухлената зидария на стената била заменена с по- икономичната смесена зидария. След смъртта на император Диоклециан (305 г.) и религиозната реформа на император Константин Велики (306-337 г.) Сердика става седалище на епископ. Сердика е любимия град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш), който дори възнамерявал да премести столицата си от Рим тук и антични автори утвърждават, че той често казвал: „Сердика е моят Рим“. Императора многократно е идвал и дълги месеци е живял в Сердика в своя дворец наречен условно от учените “градска резиденция”. В IV век той е заемал цял квартал на града, известен като “Константинов квартал” разположен най- общо между днешните улици “Калоян”, “Позитано”, “Леге” и южно от Президентството. По-късно в XIII век това което е оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква. През 357 г. римският историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут“. Сердика става седалище на много важния Сердикийски събор от 343 г. По време на голямото Готско въстание през 378 г. Сердика пострадала сравнително по- малко. Били разрушени предимно зъберите по бойната пътека и стъпалата на стълбите. При възстановяването стените изглежда били завишени, а на север от вече съществуващия град Сердика I била изградена втора крепост- Сердика II. Връзката между двете крепости е недоловима поради съвременните строежи, попадащи върху тази част от древния град. 

През V-VI век по време на т.нар. „велико преселение на народите“ градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. След оттеглянето на Хуните Маркиян (450-457) или приемника му Лъв I (457-574) преизградили твърде повредената стена на Сердика. Поради икономически затруднения изглежда северното разширение- Сердика II било изоставено. Но не е изключено частично разрушените стени да са били поправени и животът в Сердика II да е продължавал. През този период основния строеж е бил съсредоточен в очертанията на стария град Сердика I. Неколкократно поправяната стена със смесена зидария била подравнена над съвременния за епохата терен. Това е ставало едновременно с изграждането на новия тухлен пояс с дебелина 1.8 m, долепен до външното лице на стария, като от по- висока кота е продължавал нагоре в цялата дебелина. На 2.5 m над това равнище е била изградена поредица от малки балдахинови сводчета. те стъпвали върху тухлената стена и изградената срещу нея, също от тухли, аркада. Над така оформеното покритие на галерията се простирала на височина около 10 m бойната пътека, защитена от зъбери. Устроените по този начин куртини давала възможност за разполагането на още една редица от бойци, стрелящи през мазгали, прорязани над пода на галерията. Достъпа до покритата бойна пътека ставала по двураменна масивна стълба, разположена от двете страни на вдаващата се към града част на кръглите кули. При преизгражданото на крепостта броя на кулите бил удвоен, като между първоначалните кръгли кули била вместена по една триъгълна. Всъщност новите кули били триъгълни само до равнището на първия етаж. Над тази височина острия ръб бил скосен, за да се открие челен мазгал. Над бойната пътека триъгълните кули се превръщали в петоъгълни, като над основата на триъгълника се прибавял нов обем, широк колкото дебелината на тухления пояс, а бойната пътека на първичния пояс давала възможност за свободно преминаване пред еднораменната стълба, извеждаща до бойната площадка на кулата. От известните триъгълни кули на Балканите Сердикийските били устроени най- добре. Техния план, който се изяснява още от приземието, показва едно своеобразно начупване на триъгълното пространство, при което се образували “гнезда„ за петима стрелци на етаж. Мазгала на челното гнездо прорязвал тясната стеничка на скосения връх на първия етаж, а останалите четири мазгала са били разположени по две на всяка от страните на кулата. Същественото на този вид устройство са издаващите се по средата на стените правоъгълни масиви. На тях стъпвала полукръгла арка, служеща за опора на двата конични свода, които покривали етажите и поемали товара на бойната площадка.  Достъпа до етажите на триъгълните кули ставал по външните стълби. До първия етаж се е стигало през покритата галерия, а до втория- през горната открита бойна пътека. Приземния етаж е бил недостъпен от земята. В него се слизало по подвижна дървена стълба. Най- вероятно недостъпните приземия са служели за складове на боеприпаси или затвор. От средата на VI век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, но е подчинена на създадената от императора в родния му край архиепископия Прима Юстиниана със седалище Охрид. По това време пред стените на Сердика е изградена протоейхизма, останки от която са намерени на 20 m от източната порта под бул. Княз Ал. Дондуков. И трите до сега разкрити порти от външния тухлен пояс били защитени с петоъгълни кули. Издаващите се доста напред обеми на Източната и Западната порти образували триетажно тяло, чийто външен отвор се е затварял с катаракта, а в етажите му е било разположено устройство за отбрана „отгоре“. Изкачването до етажите ставало по преустроените стълби, долепени до вътрешното лице на преизградената Маркаврелиева стена с вместена в нея галерия.   Предназначението на двете приземни кулни врати било да въвеждат в приземието на кулите, в чийто средно пространство били вместени дървени стълби за горните етажи, а също така през тях внезапно да излизат по- смелите бранители, за да атакуват в гръб нападателите, успели да разбият катарактата. На равнището на етажа с процепите се отваряла по една врата, водеща до скрипците които повдигали катарактата.   През късната античност, към почти изцяло скритата в куртината северна кула порта, построена от Марк Аврели, са пристроени от двете и страни петоъгълни кули изцяло издадени пред куртината. Западната кула била изградена в по- разчупен вид (почти осмоъгълена в план), тъй като поради спецификата на античната порта, била доста по на вън от куртината.  Пространството между петоъгълните кули на Северната порта било открито и каменната фасада на първоначалната (античната) порта била достъпна за неприятеля, но атакувайки я трябвало да изложи гърба си на стрелите от източната кула. И в този случай изкачването до бойните площадки и галерията в стената ставало по преустроените първични стълби. При някой триъгълни кули, разположени на по- изложените на неприятеля места, като например кулата разположена източно от Северната порта (сега експонирана в сутерена на сградата на ул. „Екзарх Йосиф“ № 27). Тя се е явявала ъглова кула между северната и северозападната стена. В приземието на тази кула са отворени две срещуположни потерни. Те са били предназначени за внезапно излизане при обсада, за да се разстрои неприятелската подготовка за нападение.  Една от най- впечатляващите части на византийската крепостна стена е нейната североизточна ъглова, кръгла кула. За разлика от редовите кръгли кули на маркаврелиевата стена, при които външния тухлен пояс обточвал само външната им страна, североизточната кула е заобиколена напълно от византийския тухлен пояс. Интерес представлява начинът, по който е оформен входа на приземието. Вместо да бъде продължение на оста на първичната врата на маркаврелиевата кула, новия вход се раздвоява, като точно в оста на първия вход е изграден доста мощен тухлен стълб, чието югозападно лице съвпада с външното кръгло очертание на тухления пояс. Обяснението на това странно разположение може би се крие в разпределението на етажите в преустроената кула. Обстоятелството, че в масива на въпросния стълб е вграден доста широк глинен канал, подсказва, че в етажите е било разположено жилището на кастрофилакса. Отпадните битови тръби са се стичали по отвесните тръби, откъдето са се вливали в уличния канал. И при тази кръгла кула имало потерна, даваща възможност за внезапни изненадващи излизания за прогонване на неприятеля. За отбелязване е обаче, че по- ранните маркаврелиеви кули нямат такива потерни и в случая тук ъгловата кула потерната е била пробита допълнително. 

През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. Според археологическите проучвания българските власти заселват в Сердика и района и славянско население. Наличието на части от оръжие (вкл. от лък), метални украси и други дребни находки показват наличието и на българи. Към началото на ІХ век симбиозата между двата етноса вероятно е в напреднал стадий, а приемането на керамичния материал като фундаментален етнокултурен маркер в случая предизвиква известни резерви. Трудно е да допуснем пълното изчезване и прогонване на местното “ромейско” (късноантично) население. Неведнъж е отбелязвано, че в завзетата от българите Сердика продължават да функционират предишни сгради, на първо място църквите “Св. Георги” и “Св. София”- категорично доказателство за търпимостта на кан Крум и неговите наследници към местната християнска общност. Езиковата доминация на старобългарския славянски език променя името на града от Сердика на Средец. То е преосмислено именно като “средищен” град, като крепост в средата на обширната българска държава. По времето на кан Омуртаг българската власт полага усилия за възстановяването на Средец и интегрирането му в новата обстановка. Архелогическите данни водят до основателното заключение, че първите по-значителни строежи в рамките на запазената византийска крепост са именно от времето на Омуртаг, най- видният владетел- “строител” и покровител на т.нар. езическа култура. Възстановени са разрушенията на крепостните стени, караулните помещения, дори уличната настилка. Новите господари на града преустройват заварени антични сгради, градската резиденция на местния управител (в нея е възстановена дори банята), изграждат нови полувкопани жилища и т.н. Налагането на модела на строителство на каменни крепости и градска архитектура, вкл. в столицата Плиска, в една или друга степен, е повлияно и от архитектурното наследство на Сердика/Средец – един “жив” късноантичен град, който в “готов вид” е придобит от българската държава .Във времето на кан/княз Борис-Михаил (852-889 г.) България прави своя цивилизационен избор – християнството (864 г.). За съжаление, конкретни данни за историята на Средец липсват. Същото се отнася и за времето на цар Симеон Велики (893-927 г.) – “Златният век” на средновековна България. Това се дължи както на ограничения брой домашни извори от онази епоха, така и на относителната отдалеченост на града от големите военни събития на епохата. Няма съмнение обаче, че Средец е център на една от деветте големи военно-административни области (комитати) на Българското царство и на църковна катедра- епископия, издигната през Х в. в ранг на митрополия. През 10 век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава преди падането и под властта на Източната римска империя. В ромейските извори от този период градът е наричан Триадица (възможно е да е видоизменена форма на българското име, произнасяно като Сря̀дьць, а в началото на 20-ти век български учени откриват връзка и с названието „Три води“). Доказателство за здравите стени на Средец е, че през лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда неуспешно Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония, превърнала се в ядро на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, придружаван вероятно от цар Роман (978-991/997 г.), по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Останали без припаси, ромеите започват набези из Софийското поле, но попадат в български засади, губейки много войници и коне. Гарнизонът на Средец прави смел излаз и изгаря стенобойните машини на противника. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към района на бойните действия. Българската активност, както и слухът за измяна на военачалника Лъв Мелисин (твърдяло се, че той се готви да заграби престола), принуждават Василий ІІ след двадесет дни да потегли назад. Ромеите са деморализирани от страх и суеверен ужас. През нощта близо до лагера им пада метеорит (“звезда”), тълкуван като лоша поличба. Сред войниците пълзи слух, че околните върхове са заети от българите. Българските сили атакуват, а византийското отстъпление се превръща в безредно бягство. В тил ромеите понасят удари от преследващите ги войски от Средец. В сражението е ликвидирана почти цялата конница, а императорът се спасява като по чудо, благодарение на арменската си гвардия. В български ръце попадат императорската шатра, походна хазна, скъпоценни корони и други инсигнии на властта. Средец пада под византийска власт, когато през пролетта на 1018 г. Кракра капитулира пред Василий ІІ, а същото правят царица Мария, ичургу- боила Богдан, патриарх Давид и по- голямата част от българското болярство. При въстанието на Петър Делян (1040-1041 г.) Средец отново е важен център на временно възстановеното царство. Специално е отбелязана активността на воеводата Ботко, който със своите “прочути българи” се защитава в близката крепост Бояна. След възобновяването на българското царство през 1185 г. епископът на Средец е въздигнат в сан митрополит.Наличните исторически данни за средновековна София са оскъдни; те не са достатъчни за формиране на цялостна визия на селището и изграждане на теория за неговото развитие- както е по отношение на римо- византийския период, до V-VI в. Честите разрушавания на града в по- късни времена, нетрайните материали за неговото преизграждане и вероятни периоди на обезлюдяване са допринесли за изличаване на исторически слоеве. Освен това- голяма част от прилежащи на централните части на столицата са непроучени. В периода- началото на IX до началото на XI век, Средец е български град и няма исторически сведения за преломни събития в неговата територия. Вероятно е запазването на структурата и морфологията на римовизантийското селище, подходящи и за новите заселници. Вероятно е запазването на селищната структура и в късносредновековния период. Градът запазва териториалния обхват на основната си укрепена с късноантична крепостна стена част, която съхранява античната селищна структура в късното средновековие, а вероятно и в дълъг османски период. Здравината на крепостните стени е описана и от паша Лала Шакин, който обсажда Средец през 1380 г. в доклад до султана той пише: „Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфареските войски в Централна Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Средецкото поле, както и самата крепост Средец. Но за жалост крепостта не можа по никакъв начин да се превземе с атака и щурм отвън. Тая крепост е силна и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безполезни и дори вредни. Големи жертви паднаха от дин- ислямските храбри войници, които се самопожертваха, като курбан. Аз като Румелийски бейлербей сам лично водих храбрите войски на атака, но нищо не се случи; връщах се надире без успех. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не може да се превземе скоро, ако не се употребяват в случая някои хитрости и искусни военни планове.“ Сердика се е съпротивлявала дълго, превзета е едва през 1382 г., като при археологически разкопки край западната порта е открит отвор в стената, а близо до него набързо стъкмена пещ за вар датираща от края на ХIV в. Очевидно бранителите на крепостта са полагали усилия да затворят пробива в стената на крепостта, осъществен от стенобойните машини на противника и за това са изградили близо до него пещта за вар. Смята се, че още през XIII-XIV век градът става известен и с името на патрона на раннохристиянския храм „Св. София“ (IV век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. От втората половина на XIV в. градът се споменава като София и в официалните документи на Второто българско царство, а след това и на Османската империя. В документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 година жителите на града се наричат „средечани“, а българската община „Средецка“. След 1879 година се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Надделява, обаче, становището на руската администрация новата столица на България да се нарича София.