Описание и история
Късноантична и средновековна крепост Големия град се намира в едноименната местност, на 0.76 km югоизточно по права линия от центъра на село Старо село. Изградена е върху скалисто плато, извисяващо се на около 70 m над съвременния път за село Струпец. Носът е с триъгълна форма с отвесни скални склонове от запад и юг. От югоизток е ограничена от Градишки дол, а от северозапад – от Селски дол.
Местоположението на твърдината е избрано изключително удачно от стратегическа гледна точка. Стръмните склонове на двата дола и високите отвесни скални стени на терасата осигуряват естествена защита от изток, юг и запад, правейки укреплението практически непристъпно от тези посоки.
Големия град е една от най- добре запазените средновековни крепости в региона. От югоизточната страна на скалния нос, прорязан в отвесните дълбоки скали, все още личат останките на древния път, водещ към съоръжението. Той криволичи в ниското, спуска се към Градешки дол и се насочва към обекта.
Високо издигнатия скален венец е преграден от североизток от двойка крепостни стени, градени от ломени камъни, споен с хоросан. Външната крепостна стена е дълга около 156 m и широка 2 m. Вътрешната е дълга около 134 m. Разстоянието между двете е 14-20 m. Стените са се срутили на местата си и все още стоят непокътнати като се вижда тяхното трасе. По трасето на вътрешната стена се различават останки от кръгла кула с диаметър до 10 m. Особено интересна е архитектурната композиция в средата на стената, където има прекъсване с ширина около 5 m, вероятно представляващо входа на твърдината.
И двете стени на Големия град са градени от ломен местен камък, споен с бял хоросан, което е типична строителна техника за периода на Юстиниан I (527-565 г.). Територията на крепостното съоръжение е около 11.8 дка. Максималните размери на укреплението са около 170х132 m. На базата на археологически данни може да се предположи, че укреплението е престанало да функционира по време на печенежките нашествия в периода 1040-1053 година или в непосредствените им последици до около 1070 година.
Това предположение се подкрепя от следните фактори: хронологията на находките от Големия град, които документират интензивно обитаване през X век и прекратяване на живота около средата на XI век; археологическите паралели от близките крепости “Калето” при Мездра и “Врачица” при Враца, които показват същия модел на изоставяне; византийската стратегическа политика за концентрация на ресурси в големи крепости; и документираното масово обезлюдяване на малките укрепления в Северозападна България с оттегляне на населението към планински убежища в Стара планина.
Повърхността на Големия град е камениста и обрасла с трева, храсти, и отделни малки дървета. На места се забелязват насипи от разрушени сгради, като едната постройка е имала внушителна площ около 60 m2. Това предполага наличието на административна или обществена сграда в рамките на твърдината.
През 1994 година твърдината е била неколкократно обследвана от археолог Пламен Иванов по повод иманярски сондажи. При теренното проучване са открити разнообразни находки, които разкриват материалната култура и историята на обекта през два основни периода на обитаване.
От Ранновизантийски период (VI век) период на Големия град е запазен един фрагмент от амфора с характерен гребенчат орнамент, типичен за ранновизантийските амфори от IV-VI век. Този фрагмент, заедно със запазените части от фортификационната система и сведенията за открити монети от VI век, потвърждава изграждането на укреплението като част от обширната отбранителна система на император Юстиниан I. През тази епоха са построени множество малки твърдини, разположени на естествено защитени и допълнително укрепени места. Характерен елемент на тяхната фортификация е именно протейхизмата – двойната стена, която откриваме и тук.
Старобългарският период (IX-XI в.) в Големия град e най-богат на находки и се отнася към Първата българска държава. Към края на IX век започва масово строителство на каменни крепости, които играят важна роля за защитата на населението от маджарските, а по-късно и от печенежките нашествия. Керамичните находки от старобългарския период са особено показателни за ежедневието на обитателите.
Откритите фрагменти принадлежат предимно към кухненска керамика – устия и дъна от гърнета, изработени на леко грънчарско колело от глина с много кварцови примеси. Устията имат профилиран и извит навън ръб, а на някои са запазени части от украсата – врязани прави линии и ямки в различни съчетания. Особено интересна е находката на запазено дъно с част от релефен знак и следи от грънчарския кръг, включително релефен периферен ръб и линия от процепа между дъските на колелото.
Такива детайли дават ценна информация за технологията на производство. Към старобългарската трапезна керамика принадлежи част от дъно на стомна или кана, изработена от бледорозова глина с петна от жълтозелена глазура по външната повърхност. Глазираната керамика е по-рядко срещана и свидетелства за социалния статус на обитателите.
Една от най-значимите находки от Големия град е реставрираната паница, която се отнася към вариант А на III тип по класификацията на Людмила Дончева-Петкова и е датирана във втората половина на X век. Този вариант е разпространен по средното и долното течение на река Дунав. Подобни паници са открити в търговските помещения на Преслав и в крепостите при Перник и Цар Асен, което свързва твърдината с икономическата и културната мрежа на Първата българска държава.
В непосредствена близост до паницата е открита подница, грубо изработена от глина с много органични примеси и сивокафяв цвят, със следи от допълнително овалване. Тя има запазена височина до 8.2 sm и дебелина от 2.7 до 4 sm. Находките от оръдия на труда включват земеделски инструменти, които свидетелстват за икономическите дейности на жителите.
Особено интересен е откритият асиметричен лемеж с триъгълна работна част и отворена втулка със завити навътре краища. Асиметрията на този лемеж не е случайна, а е постигната целенасочено за по-голяма ефективност при работа. Профилът на втулката, различният ъгъл на срязване и по-високото ляво рамо на лемежа показват усъвършенстване на земеделската техника. Асиметричните лемежи обикновено се свързват с използването на по-съвършен тип рало, от което към края на X – началото на XI век постепенно се появява плугът. Това свидетелства за развитие на земеделските практики в района.
В Големия град са открити също четири брадви, които се различават по размерите си, но принадлежат към един и същи тип. Те имат клиновидно тяло и тясно, леко извито острие, със слабо изразени триъгълни издатъци при втулката за дръжка. По-близки аналогии се намират с брадви от Нова Черна, Якимово и Перник, които са датирани в VIII-X век. Фрагментите от тесла и сърп, макар и силно обезличени от корозията, допълват картината за ежедневните дейности и бита на населението.
Сред предметите на бита особен интерес представлява желязното огниво от типа пластинчати. Този тип е познат в Средна Европа през VI-VII век, а на Долния Дунав до IX век. Подобни огнива са известни от могилен гроб при Мадара, датиран в VII – началото на VIII век, както и от крепостите “Калето” при Мездра и “Ритлите” при село Люти брод. Открити са малки железни ножчета от типа, срещани в почти всички проучени старобългарски паметници. Поставянето им като гробен инвентар е обичайна практика през епохата.
Други битови предмети от Големия град включват части от желязна верига, вероятно от огнище, железен слитък и предмети с неясно предназначение. Открит е и оловен прешлен за вретено с биконична форма и украса от релефна начупена линия с точки, свидетелстващ за текстилното производство в укреплението. Находките от въоръжение, макар и не много многобройни, са изключително интересни. Особено впечатляващ е предпазителят, вероятно от дръжка на сабя.
Сабята все още е рядко срещано оръжие в старобългарските паметници. Находката показва сходство с предпазителя от една кама от Перник, датирана във втората половина на XII век, както и с находки от Русия и Словакия от IX-XI век. Открити са четири върха за стрели, запазени сравнително добре. Три от тях са с шии, четвъртият с втулка. Подобни върхове са открити в средновековното селище върху развалините на “Севтополис” и се датират в XI-XIV век.
Един бронзов пръстен с кръгла плочка и врязан четирилистник, бронзово копче с форма на кръгъл диск, и оловен медальон с християнска символика допълват находките от Големия град. Медальонът, макар и с повредена повърхност, намира аналогии с находки от Североизточна България от IX-XI век. Особено значима е монетата на византийския император Никифор II Фока (963-969 г.). На лицевата страна е владетелят във фас с корона с висулки, държащ в дясната ръка кръст с топчета в края на раменете.
Тази находка добре се свързва със старобългарските материали от крепостта и потвърждава датирането на интензивното обитаване през втората половина на X век. Открита е и една силно изтрита монета, вероятно от IV век, с едва различаващ се образ на владетеля в профил надясно. Нейното присъствие може да е случайно, тъй като други материали от тази епоха липсват. Известни са случаи на вторична употреба на антични монети в огърлици от стъклени маниста.
Наблюденията и откритите находки определят изграждането на Големият град към ранновизантийската епоха, най-вероятно при император Юстиниан I (527-565 г.). Изградената от него отбранителна система включвала предимно малки крепости, разположени на естествено защитени и допълнително укрепени места. Характерен елемент на тяхната фортификация се явява протейхизмата – двойната преградна стена, каквата наблюдаваме в укреплението.
Вторият период от съществуването на Големия град, разкрит чрез богатите археологически находки, се свързва със старобългарската материална култура и историческото развитие на Първата българска държава. Именно към края на IX век се налага масовото строителство на каменни крепости, играли важна роля за защитата на населението от маджарските, а по-късно и от печенежките нашествия.
Находките от керамика, оръдия на труда, въоръжение и битови предмети свидетелстват за активен живот в твърдината през X век, като монетата на Никифор II Фока (963-969 г.) потвърждава датирането на интензивното обитаване. Около средата на XI век животът вобекта прекъсва.
Големия град е силно обрасъл и трудно проходим. Във вътрешността се забелязва интензивна и скорошна иманярска дейност, която продължава да нанася непоправими щети на археологическия паметник. На терена има голям иманярски изкоп с дълбочина над 3 m, а по целия югоизточен венец се виждат десетки пресни иманярски ямки. Усилената работа на иманярите през последните десетилетия е довела до разрушаване на значителна част от културния пласт. Въпреки това укреплението запазва своята научна стойност и потенциал за бъдещи систематични археологически проучвания.
Големият град, като малка полупланинска крепост без стратегическо значение за Византия, попада точно в категорията укрепления, които стават нежизнеспособни поради комбинацията от печенежки набези, липса на византийска защита и демографска криза.
Село Старо село е известно преди всичко с пещерата “Пещ”, в която са проучени едни от най-старите останки на материална култура в българските земи, датирани от края на палеолита.
Местоположение
Надморска височина: 300 m GPS координати: 43°09’13” С.Ш. и 23°50’30” И.Д.
Литература
Димитрова, Д. Археологически паметници във Врачански окръг. София, 1985.
Иванов, П. Крепостта Големият град при Старо село, община Мездра. – В: Известия на музеите в Северозападна България, т. 24. Враца, 1996.
Николов, Б. От Искър до Огоста. София, 1996.
Автори: М. Гърдев и И. Минков
План
