С. Русокастро – крепост Русокастро

Тракийска, късноантична и средновековна крепост Русокастро/Русокастрон/Червената крепост се намира на 3.3 km северозападно по права линия от центъра на село Русокастро и на 1.54 km североизточно от село Желязово. Крепостта е разположена на скалист масив известен в цялата околност като „Рускиния камък“, „Големя камък“ и „Калето“. Западно, северно и източно от скалния масив тече река Русокастренска, която се явява естествено препядствие. От север, изток и юг хълмът е много стръмен с отвесни скали, високи 25-30 m. На места между тях има процепи, което е наложило да бъдат преградени. Крепостта е достъпна от запад (през равна скалиста тераса) и отчасти от северозапад и югозапад. За да достигне достъпната западна част, където е главния вход на обекта, противникът трябва да пресече река Русокастренска и да заобиколи от запад, а после от юг скалистия масив- път, много труден за придвижване на обсадни машини. За стесняване фронта за атака от запад е извършено шкарпиране на терасата посредством ровове, широки от 2 до 3.5 m, а на 20 m пред крепостните стени е издълбан ров с дължина 35 m, което е видим и до днес. Широк е 5.5 m и е със запазена днес дълбочина от 0.50-0.60 m. Крепостните стени са градени от местен ломен, червен камък споен с хоросан. Дебелината на стените варира от 1.9 m в по непристъпните участъци, до 3.5 m на най- достъпните западни стени. Градени са от средни по големина камъни подредени по лица като камъните от към външната страна са споени с хоросан, а тези от вътрешната с кал. Между лицата, пространството е запълнено с блокаж от разнородни по големина камъни и пръст. Камъните по лицевия градеж са споени с бял хоросан с малко тухлени частици и червеникав каменен трошляк. Вертикалните и хоризонталните фуги по лицата са замазани с хоросан с тухлени частици. Естествената недостъпност и умело построената фортификация превръщат крепостта в трудно превземаема. Според византийския военачалник и книжовник от ХIV в. Йоан Кантакузин, крепостта Русокастро не може да се завладее със сила. Обекта има неправилна, начупена форма с максимални размери 263х277 m и площ от над 45 дка. Фортификацията включва няколко елемента:
1.Същинска крепост– обхваща равната върхова част на скалистия масив с площ 35 дка. Главният вход е разположен в средата на основната западна стена. Той е с ширина 2.71 m и е затварян от двукрила врата. Зад тази двукрила врата е била разположена катаракта. В източната част на така описания вход е издигната вътрешен плътен бастион изграден от добре обработени по лице камъни споени с хоросан и пълнеж от камъни и пръст. От север входа е бил фланкиран от голям “U” образен плътен бастион с дължина 6.5 m и ширина 7.5 m. Градена от големи и средни ломени камъни по лице споени с хоросан и блокаж от различни по размер камъни и пръст. Кулата е запазена на височина 3.84 m. Южно, входа е фланкиран от „U“ образна кула с дължина 5.5 m. Тя има вътрешна ширина 3 m и дебелина на стените, съответно 1.7 m на северната и южната страници и 2.16 m на фрота ѝ. Между кулата и бастиона от север е изградена допълнителна крепостна стена, която отстои на 10 m западно от портата. Стената е била с първоначална дебелина 2.6 m и в последствие е допълнително удебелена с 0.9 m, правейки общата дебелина 3.5 m. Външното лице на стената е изградено от камъни споени с хоросан, а вътрешното от камъни споени с кал. Блокажа е идентичен с останалите стени. Северната част на тази допълнителна стена започва точно срещу челото на фланкиращият главната порта, северен бастион. В този участък между стената и кулата е оформена външна порта с ширина 2.72 m. Тази порта е затваряна от двукрила врата. С тази порта и допълнителната стена се образува малко пространство- капан, което допълнително е затруднявало противника в опитите да превземе крепостта разбивайки портите му. Също така измествайки подхода към портата от север вместо от запад, на противника му се е налагало да разбива врата докато е обстрелван във фланг и гръб от основната крепостна стена на укреплението. Западно от допълнителната стена, както и пред южната кула и стена е издълбан споменатият, по- горе ров. Южно от южната кула има изградена още една кула, която е предполагамо с правоъгълна форма и е защитавала южната част от основната крепостна стена. След системните археологически проучвания през последните години е установено, че главният вход на крепостта през късната античност е бил непосредствено фланкиран от две правоъгълни кули, които през средновековието са били разрушени и заменени с описаната по на горе сложна фортификационна система. В източната част на основното укрепление се забелязват основите на друга „U“- образна кула, а в североизточната- малка правоъгълна кула изградена на къса стена преграждаща достъпа до билото на възвишението между две отвесни скални групи. Останки във вид на насипи, на няколко метра пред северозападния край на западната крепостна стена, предполагат наличие на протейхизма в този участък. По голямата част от стените на крепостта се проследяват като насипи, широки 3 m. На места има запазени участъци от стените с вътрешни и външни лица, които се издигат на 0.5-1 m над терена. На места крепостните стени са положени върху скалите и тяхното трасе се познава единствено по хоросановият отпечатък върху тях. На южната стена се намира още една порта до която достига изсечена в скалите пътека с ширина 1 m. На няколко участъка по трасето на пътеката се различават изсечени стъпала. Тази порта е охранявана от малък бастион. На северната стена между скалите, вероятно е имало още един вход, като това предположение предстои да бъде доказано при разкопаване на този участък.
2.Цитадела– изградена е в най- високата част на крепостта върху стръмна, естествено укрепена, скална група. Площта ѝ е 1.7 дка и има неправилен, начупен план, с максимални размери 58х50 m. Крепостните стени са изградени върху скалната група, като правят превземането ѝ почти невъзможно. Стените личат във вид на насипи от североизток, запад и северозапад. От юг и югозапад археолозите са разкопали част от уникалната ѝ фортификация. Защитата на цитаделата започва още от главния вход на крепостта. Гърбът на северния „U“ образен бастион, който защитава главния вход е опрян в малък трапецовиден форт, ориентиран в посока север- юг. По- голямата основа на този трапец е стената на цитаделата, а западната стена е еднаква с основната западна стена на същинското укрепление. Този форт има дебелина на стените от 3 m на запад, до 1.9 m от изток и юг. Във вътрешността на форта се намират няколко помещения, които са били пригодени за складове, а едно е оформено с хидрофобен хоросан и е служило за щерна. На източната стена на форта е издигната продълговата, правоъгълна кула, която защитава главния вход на цитаделата от юг.  Главният вход на цитаделата е на южната стена в близост до основата на форта, който го защитава от запад. До входа води изсечено в скалата каменно стълбище. Ширината на входа е около 2 m и освен от споменатият форт и правоъгълна кула, се защитава и от изток, от голяма кръгла кула. Тези отбранителни съоръжения са градени, както и останалите стени, от добре подредени по лица, средни по големина, камъни споени с бял хоросан с блокаж от камъни и пръст. Дебелината на стените на цитаделата е над 2 m. Вътрешността и е гъсто застроена с масивни градежи, изпълнени с бял хоросан, рядко примесен с червеникав каменен трошляк.
3.Първо южно укрепление– това е самостоятелно укрепление към основната крепост. Пространството, което затваря е с площ 2.5 дка и максимални размери 70х50 m. Западната стена е обща със стената на основното укрепление и именно там се намира третата крепостна кула (правоъгълна) описана по- горе. В югоизточната част има изградена допълнителна преградна стена в участък, който е сравнително лесно достъпен. От второто южно укрепено пространство, което се намира източно, е отделено със стена с вход и кули, чиито следи се забелязват наравно със терена.
4.Второ южно укрепление– това по- скоро е система от преградни стени, които са издигнати между скалните групи и възпрепятстват достъпа до укреплението. Това пространство има неправилна начупена форма с площ 6.6 дка. Ясно личат стените с вътрешни и външни лица и с пълнеж между тях. На няколко места тези преградни стени достигат до два три броя. В тях са оформени входове за няколкото пътя, които влизат в укреплението. Тези входове са оформени така, че лесно да бъдат  защитавани. В източния си край това укрепено пространство се съединява със основната крепостна стена. В този участък терена е почти отвесен и не е имало нужда от допълнителна защита. В по- голямата си част градежите от тези фортификации са се разсипали по склона, а останките са затрупани. Пространствата между отделните стени на второто южно укрепление, не личи да са били застроявани. Градежът на стените на двете южни пространства е с хоросан, без тухлени частици, изключение има само на две места. Дебелината на стените им е 1.73-1.8 m.
5.Преграда към р. Русокастренска– спуска се от основната стена, на север към реката и по цялото си протежение се наблюдава, като насип и рядко като лицеви градежи. Градена е от средни по големина камъни със спойка от бял хоросан, но на места в разкопките на археолозите се наблюдава и жълтеникав хоросан. Това, както и намерените находки и анализа на градежа, кара археолозите с категоричност да заключат, че стената първоначално е изградена през VI век и е била основно реконструирана и преизградена в някои участъци през XIII-XIV в. По протежението на преградната стена са изградени две кули. Едната е с трапецовидна форма и се намира в средата на стената. Изградена с цел по- добра защита на стената, която в по- голямата си част е отдалечена от основната крепостна стена и въпреки трудният терен е била по- уязвима. Тази кула е късноантична и през средновековието е била поправена и подсилена. Средновековната преградна стена е долепена от източната й страна, докато късноантичната вероятно е минавала през нея. Втората кула има правоъгълен план и е изградена в края на стената. Тя е представлявала кула кладенец и се е намирала в коритото на самата река. Днес реката се е превърнала в поток и се намира на повече от 50 m от останките на кулата. Вътрешността на кулата представлява правоъгълно помещение вдълбано в основата на кулата, до което се достига по 8 бр. стъпала изградени от добре издялани монолитни блока. Западната стена на кулата е с дебелина 3.2 m, а източната 2.9 m. Дебелината на фронталната стена за сега не е известна, тъй като останките ѝ попадат под пътя село Русокастро- село Желязово. К. Иречек отбелязва, че към реката има „подземен вход с тухли” разпространено сред местното население като предание. След започване на системни археологически проучвания, се установи, че описаният подземен вход от Иречек е всъщност прохода изграден в средата на преградната стена, който е с ширина 1.5-1.6 m. Общата дебелина на преградната стена заедно с прохода е над 5 m. Тази преградна стена с кула кладенец, вероятно е била основен водоизточник на крепостта при обсада.
Северно под крепостта е „Рускината дупка” или “Змейов камък”. Тя представлява малка пещера с дължина 10 m и височина 4 m с извор, ползван за водоизточник. В пещерата и крепостта се откриват ранновизантийска и българска керамика (ХII- ХIV в.), медни монети от VI век, сечени в Тесалоника. В околностите е намерен и печат, вероятно от края на XI век на вестарха Георги Кедрин. По и във подножието на целия крепостен хълм има останки от селище. Южно се открива керамика от Първото българско царство, което подсказва, че може би крепостта е използвана и през този период. Тя е на важен кръстопът от „Аетос“ за „Константинопол“ и от „Дебелт“ и „Анхиало“ за „Диямполис“ (Ямбол). Към крепостта идват и пътища, които я свързват с Ришкия проход. Според арабския историограф Идриси, Русокастро бил град “с подобаващи размери и добре населени райони”. За Русокастро няма известни сведения от времето на Първото българско царство. Вероятно в края на VII в. тя е била изоставена, а близостта ѝ до новоизградения български граничен вал „Еркесия“ е обезсмислил, временно фортификационните му съоръжения за българските гранични власти. По намерените находки от Първото българско царство може да се предположи, че населението е продължило да живее в околността на хълма и вероятно може да е имало, някоя мака част разквартирувана в старите укрепления. За крепостта започва да се говори след XII век, когато константинополските власти полагат усилия за укрепяване на старите крепости и засилване на влиянието им в териториите на империята, които се намират на Балканите, след като тя е загубила огромни територии в „Мала Азия“. След 1185 г. и възтановяването на Българското царство, Тракия и крепостите ѝ стават арена на тежки битки и Русокастро постоянно преминава от ръце в ръце. За нея със сигурност се знае, че след 1270 г. тя е била превзета от ромейския протостратор Михаил Глава. Мануил Фил изрично пише,че тя била “укрепена и уголемена”. Това вероятно е станало след установяването на ромейския пълководец в Созопол. Още в началото на своето царуване цар Теодор Светослав (1300-1321) предприел поход на юг от Стара планина и завзел „Ктения“ и Русокастро. Правото му да владее крепостта било потвърдено от сключването на договор с Източната римска империя в 1307 г. Вероятно по време на действията на Войсил или неговите константинополски съюзници крепостта отново преминава във ромейска власт. Малко след това, следствие на успешните действия на Михаил Шишман в „Северна Тракия“ и след сключения договор, със Андроник III Палеолог на България били върнати шест важни крепости в района, в това число и Русокастро. През 1328 г. българският владетел нарушил съюза си с младия император и преминал на страната на дядо му Андроник II. Тръгвайки с войската си към пограничните области, той разположил своята армия при Ямбол, а наемната татарска войска устянавил на лагер при Русокастро. Две години по- късно император Андроник III, след като победил в гражданската война с дядо си, нахлул в българските предели и подчинил, изглежда без бой, някои крайбрежни градове и няколко крепости от областта между Тунджа и морето, в това число и Русокастро. Околностите на града отново станали арена на военен сблъсък между българи и ромеи веднага след възкачването на цар Иван Александър на българския престор 1331-1371 г. Василевсът излязъл на север и се установил на лагер при Русокастро, докато българският монарх разположил войските край Айтос. Макар, че станалото на 18 юли 1331 г. сражение да е известно като “битката при Русокастро“, срещата на ромейската и българо- куманските армии явно е станало на северозапад от крепостта, в южното подножие на Карнобатските възвишения, свидетелство за което е текстът на Кантакузин, според когото “двете войски били разделени от един тесен и каменист проход, който Александър успял да превземе и го пазел с пехотата си”. На разсъмване българите настъпили срещу ромеите през теснините. Куманите нападнали в тил ромейската войска и тя била обърната в бяг и преследвана чак до Русокастро, където “ромеите се защитавали от варварите извън стените на крепостта”. След това обаче успели да проникнат вътре в укреплението, което било достатъчно здраво, и както Кантакузин съобщава, и “варварите не могли да постигнат нищо повече”. По- късно крепостта пада под османска власт, в едно с останалите крепости и градове в областта, но продължава да съществува и явно не е била загубила своето значение. В днешно време укреплението е силно пострадало от добива на камък в северната част на хълма, което се е извършвало в средата на XX в.

Местоположение

Снимки