Виж темата - НЯКОЛКО ЛЕГЕНДИ ЗА ПЛАНИНИ, СКАЛИ, ЕЗЕРА, РЕКИ И СЕЛИЩА

НЯКОЛКО ЛЕГЕНДИ ЗА ПЛАНИНИ, СКАЛИ, ЕЗЕРА, РЕКИ И СЕЛИЩА

Широко разпространени, които не се отнасят като произход към определена национална митологиял

НЯКОЛКО ЛЕГЕНДИ ЗА ПЛАНИНИ, СКАЛИ, ЕЗЕРА, РЕКИ И СЕЛИЩА

Мнениеот sunshine_drugz » 16 Яну 2009 22:28

ГРАДОВЕТЕ ВИДИН И КУЛА
якога имало двама братя и две сестри: Гъмзо, Коста, Кула  и Вида. Не могли да живеят заедно, защото много често се карали и вдигали олелия до небето. Затова веднъж, с мирни приказки и разговори, решили да се разделят и всеки от тях да си създаде по един град. речено-сторено. Най-старият брат, Гъмзо, построил Гъмзиград, Коста - Костолец, Кула - град Кула, а Вида, която била най-малката, но най-досетливата и хитра, направила града Видин. Така били създадени тези градове-крепости, в които се заселили много хора от околността.
Когато турците завладели Видин, там властвал един Саид Ашар паша. Като обикалял веднъж тия места, той харесал ъгъла, който се затваря между реките Тимок и Нишава - местността, където сега е разположен град Зайчар, и му скимнало да направи чифлик. Мястото било много красиво, земята плодородна, водата - в изобилие. Пашата веднага почнал да изпълнява желанието си и в скоро време там изникнали конаци, воденици, лозя и градини. Отначало пашовите земи били обработвани от селяните от съседните селца, ала Саид Ашар не се задоволявал само от тяхната работа. Искал да трупа големи богатства и да живее на широка нога. Затова той преселил по тези места колибари от около трийсетина тетевенски села.

Оставил им обработването на чифлика и им опростил всички повинности към държавата.

От тези заселници населението лека-полека се увеличавало. Тук дошли да живеят хора и от други села на Видинската област. Този чифлик и хората, които го работели, образували голямо селище, наречено на името на Саидшар, но в устата на хората то се променило на Зайчар.

Сестрите Кула и Вида били много по-умни и хитри от братята си. затова в техните градове непрекъснато прииждали нови заселници, особено във Видин, и тези селища станали големи и с много жители. А братята гледали повече живота си и не се грижели за друго. Гъмзо обичал много лозята - засадил цялото землище с лозя и правел прочуто вино, което и досега е известно - "Гъмза". Край него се заселили само хора, които обичали лозята и се грижели да опазят доброто име на виното. Коста се занимавал със земеделие, което непрекъснато линеело. Жителите били трудолюбиви, но не могли да забогатеят.

Според друго предание двете сестри Вида и Кула нямали братя. Вида била много красива, идвали да я искат и българи, и турци, но тя турците не поглеждала, а нито един българин не харесала. Кула често я увещавала да се задоми, но Вида се ядосвала на съветите й и за да не се карат - отделила я в една местност  и й дала верни хора да живеят с нея. Така Кула станала основателка на град Кула, а Вида останала да живее в родния дом. Когато турците вече се разпореждали по българските земи, Вида била вече остаряла - неомъжена и самотна, защото десетилетия не могла да си избере прилика за своя ум и хубост. Като се разчуло, че турците наближават града, тя събрала хората си и им заръчала да изградят на най-личното място в града кули, в които да се скрие населението. И се запретнали всички: работили ден и нощ и съградили кулите, които и днес носят името "Бабини Видини кули". Дали някой се е крил в тези кули ии дали е намерил спасение от поробителите, не се знае. Знае се само това, че баба Вида е съградила града и кулите, наречени на нейно име.

Едно трето предание разказва, че някога си една баба Вида направила голяма каменна кула и друга по-ниска, подобна на първата. До тях изкопала кладенец и построила черква. народът ги нарекъл на нейно име - кулите на баба Вида. От тях е получил името си и градът Видин.

Има още една легенда, в която се говори за Видинската крепост. когато баба Вида строила калето, цялата околия мъже и жени са работили, но колко години е продължила работата, не се знае. Стари хора разказвали, че било "през латинско време". Камъкът бил взиман чак от Буковец, откъдето бил прекарван на ръце - от ръка на ръка, човек до човек били наредени. Един баща оставил сина си мъничък, на три месеца. докато се строила крепостта, детето пораснало и попитало майка си дали има баща. Тя му казала, че има и че работи във Видин на крепостта. майката омесила питка и момчето отишло на крепостта, питало, разпитвало и най-сетне намерило баща си. Като видял порасналия си син, бащата заплакал. Толкова време е работена Видинската крепост.


ПИРИН ПЛАНИНА

Някога, в далечното езическо време, хората вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Но когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.

Живял езическият бог Перун заедно със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, що надгрявала слънцето. Колкото била хубава, триж била по-работна – не се спирала, никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели, а ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава останало върхът да се нарича Момин двор.

Перуника умряла млада - дали от болест или се пресилила в работата, не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли по името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.

Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал, та ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски - Папазгьол.

Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там - нито риба, нито жаба, нито змия.

СМРАДЛИВОТО ЕЗЕРО В РИЛА

Казват, че това езеро е най-голямото от всички планински езера на Рила, Родопите и Пирин. То има сърцевидна форма и дълбочина около три-четири човешки ръста. Твърде хубаво и живописно, задънено до високата скалиста стена Смрадливия чал, езерото има тъмнозелени води. За Смрадливото езеро има много легенди, свързани с преследването и живота на свети Иван Рилски.

Имало някога силна и страшна хала, от която езерото се развълнувало и всичката му риба била изхвърлена на бреговете, които побелели от нейното множество. Тая риба, като измряла, напълнила със смрад всичките околни усои и бърда, та не могли да се отмиришат три години. Оттогава и до днес риба в това езеро няма и всички опити да я развъдят оставали несполучливи. Но от него водят началото си десетки рилски потоци и реки.

Едно от запазените живи и досега предания свързва езерото със свети Иван Рилски. Когато избягал от родното си село, огорчен и обиден, имал само една крава с теле. Закарал ги в Рила планина и заживял далеч от хората. Но съселяните му, които отишли на лов из тия места на планината, видели кравата и телето и решили да изпитат чудотворството на отшелника. Заклали телето и кравата, разделили месото, нарязали го и напълнили торбите си. После намерили свети Ивана, който обядвал сух хляб и вода. Поканил ги да хапнат и те. Спогледали се, посбутали се присмехулно и отчупили по залък от хляба. Той им се усладил и започнали да ядат. Яли всички, наяли се доволно, а върху каменната софра стояло все същото парче хляб.

- Какво носите в торбите си? - попитал ги отшелникът.

- Убихме две мечки - отговорили съселяните му, - и ще ги носим в село, да видят хората, че не са страшни.

И си тръгнали доволни, че са излъгали отшелника и той е повярвал в лъжата им. Но както си вървели, усещали, че товарите им се вмирисват. Смрадта така напоила планинския въздух, че едвам дишали. Като стигнали до езерото, хвърлили торбите с месото в тях. Миг след това спокойните езерни води буйно се развълнували и изхвърлили на бреговете огромно множество умрели риби. А наоколо плъзнали змии и гущери, които се повлекли след ловците. Те бягали, змиите след тях и ги преследвали чак до селото им - Скрино, Кюстендилско. Оттогава това езеро, лишено от риба, се нарича Смрадливо езеро.
Последна промяна sunshine_drugz на 16 Яну 2009 22:31, променена общо 1 път
sunshine_drugz
 

Назад към Митични същества

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron

Потребителски вход

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.

Online forum users

Кой е на линия Общо на линия са 6 потребители :: 2 регистрирани0 скрити и 4 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot], Yahoo [Bot]

Forum statistics

Начало Общо мнения 8008
Общо теми 1791
Потребители Общо членове 855
Най-нов dimmalchev

Последни коментари