Виж темата - Налагане на християнството в България

Налагане на християнството в България

Относно историята, бита, религията, обичаите и др.

Налагане на християнството в България

Мнениеот Avitohol » 20 Май 2007 11:41

Средата на деветото столетие донесла не само промяна на българския престол, но и открила нова епоха в българската история. Тази епоха или по-точно нейното начало се свързва с името на хан Борис (852-889), оставило трайни дири в паметта на българската църква и на целокупния български народ. Тази необичайна почит, единствена по рода си в българската историческа традиция, се дължи на ролята, която хан Борис е играл във въвеждането на християнството в българската държава.
Година след възшествието си на българския престол хан Борис в съюз с Велика Морава воювал срещу Людовик Немски. Изворите не разкриват напълно мотивите на българския владетел, започнал тази война, но не скриват неговото поражение. Със същия успех Борис воювал за пръв път в българската история срещу младата хърватска държава, а през 855-856 г. претърпял тежко поражение срещу традиционния си противник Византия. Неуспехът срещу ромеите, за разлика от първите две войни, довел до сериозни териториални загуби: България била принудена да се откаже от някои от черноморските градове, областта Загора и Филипопол (Пловдив).
Тази поредица от неуспехи не отказала хан Борис от активно участие в международния живот в Централна и Югоизточна Европа. В началото на 60-те години на IX век се формирали две коалиции, на които предстоял тежък военен конфликт: Борис и Людовик Немски срещу сина му Карломан и Велика Морава. На по-заден план, но в никакъв случай пасивно, стояла Византия. И този път действията на българите не били много успешни, но особено решително било поражението във войната срещу Византия. Наистина България, въпреки че била победена, получила обратно областта Загора, но била принудена да приеме твърде сериозно политическо условие: да се откаже от съюза си с Людовик Немски и да въведе християнската религия с по-мощта на Константинопол. По този начин империята си разчиствала пътя към Централна Европа (по същото време за Велика Морава заминали византийските мисионери Константин Философ и Методий) и здраво привързвала към себе си България, вече християнска държава.
Налагането на новата вяра за задължителна религия в България било стъпка с изключително значение за българския народ и за българската държава. И е съвсем логично тази стъпка да бъде обвита с много легенди, които затрудняват разграничаването на действителността от измислица-та. Така Краткото Кирилово житие (Успение Кирилово), както би трябвало да се очаква, отдава твърде много на покръстителната мисия на св. Кирил в областта на р. Брегалница, а Пространното Климентово житие пък отрежда голяма роля на св. Методий в кръщението на българския народ. Византийските автори съсредоточават своето внимание върху един по-интимен, по-личен план. Така например някои хронисти търсят влиянието на Борисовата сестра (прегърнала новата вяра, когато била във византийски плен) при вземането на важното решение, докато други пък приписват голяма роля на въздействието, което оказала върху българския хан картината „Страшният съд" (Второто Божие пришествие), нарисувана в един от Борисовите дворци от византийския монах и зограф Методий.
Легендите затова са легенди, защото представят нереално реалните исторически събития и процеси. Българската историческа наука е склонна да приеме две възможности (или два пътя) за християнизирането на страната: бавно и постепенно приобщаване на българите и славяните към християнската вяра или насилствено и бързо налагане на новата религия. В първия случай би трябвало да се проследят възможностите за подобна бавна еволюция и фактите, които я подкрепят. А те не са много: християнската религия, разпространявана и съществувала на територията на Малка Скития и Долна Мизия преди идването на Аспарух, но понесла тежък удар след това; християнизирането на славяни и българи, които обитавали византийските земи, присъединени към България през VIII - IX в.; най-сетне мисионерската дейност на византийските пленници н първите десетилетия на IX в., която завършила с жестоки репресии, които засегнали първородния син на хан Омуртаг Енравота (Войн), Мануил, епископ на Адрианопол, епископа на Девелт и др. Както се вижда, тези събития едва ли говорят за постепенното приобщаване на поданиците на българския владетел към християнската религия.
Втората възможност - насилствено, бързо налагане на новата вяра по решение на владетеля, също изисква мотивация. Какво е накарало българския хан да вземе подобно решение и защо го е взел точно тогава? Очевидно военното поражение от Византия през 863 г. би могло да бъде само повод, само събитие) което е ускорило решението или дори принудило Борис да изостави първоначалното си намерение за въвеждане на християнството с помощта на немски свещеници (част от споразумението с Людовик Немски) и да приеме посредническата роля на империята. Тогава? България вече била узряла, за да стори тази решителна стъпка. В продължение на две столетия тя успяла да се запази от външни въздействия, да съхрани собствения си облик. Но както нейното вътрешно развитие (процес на формиране на единна народност), така и безспорният факт, че бъдещето на Европа била в посока на универсалната християнска религия, подсказвали новия път. И това безспорно е определило решението на българския хан. А дали е било правилно, ще видим по-долу.
Легендите затова са легенди, защото ни поднасят действителността в романтична обвивка, в емоционална атмосфера, фактите са факти, защото са суховати, но в замяна на това точни. Много спорове са водени в коя година се е извършил самият акт на покръстването. Сочат се 863, 864,865 или дори 866 година. А не липсва и компромисно решение: началният или първият акт (покръстването на самия Борис, който възприел името на своя кръстник - византийския василевс Михаил III, и най-приближените му) е бил извършен през 864 г. (или в края на 863 г. ), а целият процес е продължил най-малко две-три години и приключил през 866 година.
Какви са били действията на хан Борис в тягостната атмосфера на сблъсъка между старото и новото? От своя духовен наставник (патриарх Фотий) той получил едно ръководство, което трябвало да насочва действията му и да го направи християнски владетел или както гласи насловът на това обширно съчинение: „Из посланието на светейшия константинополски патриарх Фотий до архонта на България - Каква е работата на архонта" (най-практическото заглавие, съхранено само » един от ръкописите). Но съветите и препоръките в това „ръководство за владетеля" били едно, а действителността в България - нещо съвсем друго. Конкретната реализация на кръщението - в индивидуален план отказ от старата вяра и прегръщане на новата, а в колективен - разрушаване на старите светилища (българските капища) и построяването на новите християнски храмове - довела до възникването на сериозна опозиция в страната. Последвалите събития, които могат да се характеризират като краткотрайна и може би локална гражданска война, са отразени преди всичко от западноевропейските хронисти, пишещи на латински (византийските летописци разказват за тези събития съвсем бегло), т. е. автори, които са били далече от мястото на събитието и са черпели сведения от втора и трета ръка. Това, разбира се, не означава, че те трябва да бъдат лишени от доверие.
А събитията са се развили съвсем просто: обясненията, че ханът „дал лош закон" и „отстъпил от бащината чест и слава", бързо прераснали в открит бунт, който обхванал Плиска с нейните околности и десетте комитата (така наречената Вътрешна област). Потушаването на бунта е обвито, както би трябвало да се очаква, Б легенди, а основна роля в него играят трансцедентни сили. Но то е факт. факт е и жестоката разправа на Борис с водачите на българската опозиция (избиване на 52 боили и техните семейства). Ликвидирането на тази съпротива на Българската знат, която не желаела да се раздели с миналото, с традицията, с ежедневието си, открило пътя към масовото християнизиране на българи и славяни, към превръщането на християнството в задължителна за всички религия, към разрушаване на всички, пътища за връщане назад, към езичеството (първа глава от съставения наскоро след това „Закон за съдене на хората" обявявала всеки поданик на българския хан, предприел подобен опит, за престъпник).
Последиците от покръстването трябва да се търсят не само в религиозен, но и в политически план. С приемането на християнството България встъпила във византийската общност, българският народ бил включен във „византийското семейство на народите", а българският владетел бил обявен за „духовен син" на византийския василевс, който според византийската политическа идеология стоял начело на това семейство от народи и владетели. Тези изменения във вътрешното положение и в международния статут на България създавали реална опасност от пълно подчинение на страната както в духовната област, така и в сферата на външната политика. Българският владетел трябвало да реагира по някакъв начин и да се опита, макар и частично, да излезе от византийския кръг. И той не закъснял да го стори.
Опитът на Борис да получи някаква форма на автономия за младата българска църква от Константинопол завършил с неуспех. Посланието на патриарх Фотий, за което вече стана дума, разглеждало въпросите на християнската религия в личен и морален аспект, но не и в социален и организационен план. Ето защо българският хан решил да се обърне към римския папа. В края на август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество в състав: Петър, Йоан и Мартин. То предало на папа Николай I обширен текст с много въпроси, които вълнували Борис (в същото време друго българско пратеничество се отправило към Регенсбург с молба към Людовик Немски да проводи в България епископи и свещеници). Папа Николай I не закъснял да отговори на 115-те въпроса на българския хан в църковно-каноническата, религиознообредната, правнонаказателната сфера, ежедневието, военното дело. Текстът, изготвен в папската канцелария, бил по-близък до действителността, до живота от Фотиевото послание, но и той не давал положителен отговор на основното искане на Борис - автономия на църквата. „Отговорите" били връчени на хан Борис на 13 ноември 866 г. от папско пратеничество в състав: епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски (в началото на 867 г. в Плиска пристигнало и немско пратеничество, ръководено от епископа на Пасау Херменрих, но тъй като заварило в България римската делегация, напуснало страната).
Присъствието на римското духовенство в България, както и неговите действия за приобщаване на българите прозелити към римската църква положили началото на сериозен конфликт между Рим и Константинопол. Какво е било участието на Борис в този конфликт? Българският владетел съвсем не е бил пасивна фигура. Напротив, той твърде действено преследвал своята цел. През 867 г. в Рим пристигнало второ пратеничество (Петър, Сондоке, Георги, ичиргу-боилът Стазис), което изложило пред папата молбата на Борис епископ Формоза да бъде ръкоположен за български архиепископ. Николай I отказал. Същата позиция по българския въпрос имал и неговият приемник Адриан II (867-872) (Николай I починал на 13 ноември 867 г. ), който проводил в България ново пратеничество в състав: Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. Наскоро след това, през февруари 868 г., заедно с Формоза Портуенски и Павел Популонски в Рим пристигнал постоянният пратеник на Борис Петър, който представил пред римския първосвещеник новото искане на българския хан: за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Мартин. Адриан II отново не приел българското предложение и се опитал да наложи своя кандидатура в лицето на поддякон Силвестър.Папското протеже не закъсняло да пристигне в Плиска, но след като се сблъскало с нежеланието на българите, било принудено да се върне в Рим. Борис отново настоял за едно от двете си предложения, а Адриан II отново се опитал да продължи тази игра на нерви, но вече било късно.
Българският хан разбрал, че всичките му усилия са напразни, и отново насочил своя поглед към Константинопол. А там заседавал поредният Вселенски събор (5 октомври 869 - 28 февруари 870 г. ), който не само свалил патриарх Фотий и избрал за нов патриарх Игнатий, но и до известна степен помирил двете църкви. Но най-важното предстояло. На 4 март 870 г. на извънредно заседание, на което присъствувала и българска делегация (ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке и др. ), младата българска църква била поставена под върховенството на Константинополската патриаршия. Така българският църковен въпрос намерил своето частично решение.
Решението на събора довело до отстраняване на римското духовенство от България, до ръкополагане на първи архиепископ на българската църква - Йосиф {според други извори Стефан), до разгърнато строителство на храмове и изграждане на първите епископски средища.
Римската църква, макар и отстранена, не се отказала от целта си да постави под своя юрисдикция България, Особено активен бил папа Йоан VIII, който многократно се обръщал с писма към хан Борис (872, 874, 878, 879 г. ). Но българската църква вече била тръгнала по път, от който трудно би могла да бъде отклонена.
Нейната позиция укрепнала значително към 886 г. -промяна, свързана със съдбата на Кирило-Методиевото дело във Велика Морава. За по-голяма яснота трябва да се върнем към събитията от 60-те години на века. През 862 г. в Константинопол пристигнало пратеничеството на Ростислав, княз на Велика Морава. От името на своя владетел това пратеничество се обърнало към Михаил III (842-867) с молба в тяхната страна да бъдат изпратени духовници, които да проповядват Божието слово на славянски език. Изборът на византийския василевс се спрял на Константин философ и по-стария му брат Методий, които отдавна се готвели за такава дейност и вече били изпълнявали мисионерски задачи. За кратко време, с помощта на създадената славянска азбука, двамата братя превели от гръцки на славянски език необходимата богослужебна литература. На следната, 863 г. Константин философ и Методий, придружени от своите следовници, заминали за столицата на Велика Морава Велеград. Там тяхната дейност продължила повече от три години. През декември 867 г. те пристигнали в Рим, където били приети радушно, а папа Адриан II осветил славянските книги. По време на пребиваването си в Рим Константин философ заболял тежко и приел монашеската схима и името Кирил. На 14 февруари 869 г. той починал и бил погребан в базиликата „Сан Клементе". След смъртта на Кирил делото на славянската книжовност останало в ръцете на Методий, който бил ръкоположен за архиепископ на Панония. Но още през 870 г. Методий бил изправен пред съд на германски епископи в Регенсбург, осъден и затворен в Евланген, където прекарал три години, През 873 г. той бил освободен и поставен от папата за архиепископ на Велика Морава със седалище във Велеград, където подхванал отново своето дело. На 6 април 885 г. починал архиепископ Методий. Неговата смърт разкрила за немското духовенство възможности да се опита да унищожи делото на двамата славянски първоапостоли. И наистина ожесточените спорове между славянското духовенство и немските свещеници скоро преминали в гонения и жестока разправа с най-изявените ученици и следовници на св. Методий. Те били измъчвани, затваряни в тъмници и дори продавани в робство. Трима от най-изтъкнатите измежду тях - Климент, Наум и Ангела-рий - успели да се изплъзнат и да се отправят към България. Или както пише Климентовият житиеписец, „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие". В Белград тримата били приети радушно от местния български управител и изпратени в Плиска, „защото [той] знаел, че България жадува за такива мъже". Наистина тримата (Ангеларий скоро починал) намерили най-топъл прием от българския хан и скоро пристъпили към организиране на две книжовни средища - Плиска (Наум) и Девол - Охрид (Климент).
През 889 г. в България била извършена неочаквана, промяна. След 36-годишно властвуване хан Борис се оттеглил доброволно от престола и се покалугерил. Според едни автори (Регино) тона се дължало на голямо християнско Благочестие, на обхваналия го силен религиозен мистицизъм, а според други (Теофилакт Охридски) решението било взето поради тежко заболяване. Властта в страната била поета от най-стария от четиримата Борисови синове Расате или Владимир (889 - 893). През 892 г. новият владетел сключил съюз с немския крал Арнулф (887 - 899), насочен срещу Велика Морава и косвен» срещу Византийската империя. Този ход породил недоволство в България, тъй като представлявал отклонение от традиционната провизантийска политика на Борис, провеждана в последните тридесетина години (някои изследвачи са склонни да допуснат, че Владимир е направил опит да забрани християнската религия и да възстанови езическите вярвания - действия, които допълнително засилили недоволството в страната). Владимир нямал възможност да продължи и разшири тази си политика, тъй като неговият баща напуснал манастира, където прекарвал дните си, успял да залови първородния си син, да го отстрани от престола и да го накаже жестоко, като наредил да го ослепят. За владетел той провъзгласил третия си син Симеон.
Аватар
Avitohol
Administrator
Administrator
 
Мнения: 636
Регистриран на: 18 Мар 2007 09:30
Местоположение: Швейцария

Назад към Първа Българска Държава

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron

Потребителски вход

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.

Online forum users

Кой е на линия Общо на линия са 4 потребители :: 1 регистрирани0 скрити и 3 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot]

Forum statistics

Начало Общо мнения 8005
Общо теми 1790
Потребители Общо членове 833
Най-нов Камчия

Последни коментари