Виж темата - Битката при Ахелой (20. 08. 917)

Битката при Ахелой (20. 08. 917)

Относно историята, бита, религията, обичаите и др.

Битката при Ахелой (20. 08. 917)

Мнениеот Avitohol » 07 Юли 2007 05:18

Политическата и военната инициатива преминават изцяло в ръцете на цар Симеон. През 913 г. той стига с войските си пред стените на византийската столица, която обсажда от Златния рог до Мраморно море. Провеждат се преговори, които завършват с унизителни за Византия церемонии. Младият император Константин VII Багренородни, придружен от седемте членове на регентския съвет начело с патриарх Николай Мистик, посреща Симеон пред Влахернската врата, която се отваря само в най-тържествени случаи. По установения за онова време ритуал на българския владетел се признава царско достойнство. Следва тържествен обяд, на който присъстват и двама от синовете на Симеон, в позлатения императорски триклиниум, украсен с огромната мозаечна икона на Богородица, покровителка на града, на която, както изглежда, цариградските управници вече не разчитат. След официалния прием, на който присъства столичната аристокрация, Симеон се завръща в страната си., с многобройни и великолепни дарове".
Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход".
И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг". Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.
Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г. предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле.
Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.
Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.
Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.
Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало."
Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се спасява с кораб, тъй като българите преследвали остатъците от разбитата ромейска войска и овладели крепостта. Според Масуди, който дава числеността на двете войски, ромейските загуби били огромни. Спасили се само две хиляди души. Това известие е в съгласие със съобщението на Лъв Дякон, който посетил полесражението след половин век: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите."
За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти недалеч от Константинопол те били разбити.
Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с кавхак Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович. забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние.
Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя. Сега Византийската империя, която непрекъснато е застрашавала българската държава още от основаването й, според видния френски византолог Шарл Дил е застрашена повече откогато и да било. А последвалите победи на българската армия над ромеите дават основание на английския историк Джон Дрейпър да сочи българите и арабите като най-силни и опасни противници на Византийската империя през средновековието.
„При цар Симеон Велики (893—927 г.) — писа Васил Коларов — България достигнала голяма военна мощ и високо културно развитие. Тя обхванала целия Балкански полуостров и разпространила своята власт на север чак до Полша и Моравия. Към този исторически период се отнасят думите на Енгелс за българите като за „нация", най-силна в средните векове."

Източник: "Славата на България" 1985 г. Борис Чолпанов
Аватар
Avitohol
Administrator
Administrator
 
Мнения: 636
Регистриран на: 18 Мар 2007 09:30
Местоположение: Швейцария

Назад към Първа Българска Държава

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

cron

Потребителски вход

Кой е онлайн

There are currently 0 users online.

Online forum users

Кой е на линия Общо на линия са 5 потребители :: 1 регистрирани0 скрити и 4 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot]

Forum statistics

Начало Общо мнения 8007
Общо теми 1791
Потребители Общо членове 853
Най-нов Ангел Касъров

Последни коментари